Чудната песен
Преди много, много години, съществувало на земята индианско племе – Манету. Народът му бил трудолюбив и миролюбив, животът - щастлив и безгрижен. В това племе живеело весело момче. То се наричало Науну. Единственото му богатство била неговата флейта от океанска раковина. Всяка сутрин момчето излизало на окъпаната с роса поляна и засвирвало мелодични, нежни песни. Хората прекъсвали работата си, за да слушат прелестните звуци, които издавала флейтата на момчето.
През това време в огромна пещера отвъд три морета кроял жестоки планове злият Ватахонг. Името му означавало – Огън на войната. Завиждал Ватахонг на мирния живот на индианското племе. Решил веднъж завинаги да погуби радостта и обичта между хората. Той бил много грозен. Имал очи изпълнени с кръв и злина, нос - приличен на голям орлов клюн и огромни челюсти, които били ненаситни на човешки беди и нещастия. Ватахонг решил да открадне шесстте книги на мъдростта и флейтата на Науну. В книгите на мъдростта била записана чудна песен, която можел да изсвири или изпее само човек с добро сърце. Книгите пазел най-старият от най-старите – жрецът на племето. Ватахонг се страхувал от Науну, защото той можел да изсвири на своята флейта песента от книгите. Тази песен вдъхвала навсякъде живот, радост и щастие. Тя била смъртен враг на Ватахонг.
Огънят минал като хала над селото. Изпратил своя слуга – Киселия дъжд, да унищожи горите и да погуби красотата в земите на индианците.
Киселият дъжд представлявал огромен черен облак от ситни капки омагьосана вода. Където кацнела такава капка, всичко ставало на сива пепел, не пеели вече птиците в селото, нямало красиви цветя и млада зелена трева. Всичко се превърнало в море от грозна сива пустош. Хората напуснали своето селце, което сега приличало на огромно пепелище. Науну тръгнал с тях, за да ги разведрява, за последен път да преспи в родния си край. Когато го погледнал, по лицето му се заронили сълзи. Той се подпрял на един камък и затворил очи. Спомнил си всички весели дни, прекарани тук. Спомнил си, как играел с другите момчета, как тичал по поляните, как свирел на флейтата си и как тогава дори птиците спирали песните си, за да го послушат. Науну погалил с ласка флейтата си и я сложил в торбичката си. Момчето заспало.
В това време Ватахонг безшумно откраднал флейтата. После прелетял над къщата на жреца и откраднал книгите. Никой не го забелязал.
На сутринта Науну потърсил свирещата раковина. Като не я открил много се отчаял, защото знаел, че без неговите песни мирният живот на племето ще угасне.
Науну се завърнал тъжен. Сърцето му се свивало от мъка. “Сега без флейтата животът на хората ще бъде още по-горчив!” – мислело си момчето.
Хората дълго чакали сладостните звуци. След като не ги чули, почувствали се много нещастни.
Науну твърдо решил да намери флейтата си. Когато минавал край къщата на жреца, чул звуците на нещастието – тъй мъдрият старец се опитал да го спре, но като се убедил в смелостта му, разказал всичко за Ватахонг – Огъня на войната. Дал на момчето една лула и го благословил.
Тръгнал Науну по широкия свят. Вървял дълго, седнал да си почине и без да иска заспал. Присънила му се старата лула на жреца. Тя му проговорила с човешки глас:
- Науну, когато стигнеш до владенията на Ватахонг, кажи че искаш да му станеш слуга. Ключа от подземието, в което са шестте книги на мъдростта и твоята флейта Огънят крие в своята постеля. За да се добереш до него, трябва да изпееш една песен на Ватахонг, но тя трябва да бъде зловеща. Така ще успееш да го приспиш.
Когато луната изчезнала, Науну се събудил и продължил пътя си. Най-после стигнал до владенията на Ватахонг. Влязъл вътре, а там царял пълен мрак – само очите на Огъня зловещо светели. Науну смирено помолил, да го приеме за свой слуга. Огънят на войната се зарадвал и веднага му дал най-тежката работа. Момчето тикало огромни вагонетки, препълнени с човешки нещастия и очите му се напълвали със сълзи.
Веднъж малкият музикант запял песен, в която възхвалявал Ватахонг и зловещите му подвизи. Песента била много страшна. Когато момчето я пеело, сякаш крещяло. Сред звуците на зловещата песен се чувал като ехо страшен тътен, който сякаш щял да срути всичко наоколо. Злодеят се унесъл в сладка дрямка. Науну това и чакал. Взел внимателно ключа и хукнал към подземията. В дъното им открил малка вратичка. Отворил я. На една полица видял шестте книги на мъдростта и своята флейта от океанска раковина.
Веднага започнал да свири чудната песен, която била записана в книгата. Когато звучала песента, всичко ставало толкова красиво! Хората дочули отнякъде нежните звуци. Омагьосани, те тръгнали натам, накъдето ги водела нечуваната музика. Пред тях цъфтели прекрасни цветя, дърветата се разлиствали, тревата се раззеленявала, животът отново изгрявал. Всичко живо като пролетен дъжд попивало животворната музика. Всеки звук бил нов живот. Всяка нота създавала красота. В синьото небе се усмихвало Слънцето. Сърцата на индианците пеели заедно с чудната песен на Науну.
В това време Ватахонг се събудил. Озлобен хукнал към стаичката, но било вече твърде късно. Науну свирел, а Огънят на войната се топял ли, топял, докато се превърнал в малко въгленче. Момчето го стрило с крак. Вятърът разнесъл праха по голите полета. Ватахонг завинаги изчезнал. С него изчезнал и помощникът му – Киселият дъжд.
Бистро изворче заподскачало и повело момчето към родния дом. Науну се завърнал при племето си. Пак заживели щастливо, а шестте книги на мъдростта и до днес се пазят при стария жрец.
Но може би няма защо да се пазят?…
Чудната им песен живее във всички добри сърца. Опитайте се заедно с флейтата на Науну да я запеете. Така ще цари мир и красота и няма да има злодеи на света като Ватахонг и слугата му.
Към предната приказка Към следващата приказка
Искате ли да прочетете и диалога между Водещия и Киселинния дъжд?
