Такъв творчески успех е и романът-приказка "Най-златното злато". Писателката Петя Караколева и художникът Петър Станимиров продължават най-добрите традиции на българските учители, зидат белокаменната си чешма край изворите на българската душевност, вграждат екологията на нравствените ни ценности.

В реката на романа-приказка "Най-златното злато"² под многобагрената повърхност на ярките художествени детайли и вълните на увлекателната фабула - дълбокото русло на подтекста осигурява пълноводието на нравствено-етичните внушения. От проблема за приятелството, поднесен с чувство за хумор и художествена мяра, през треската за злато - многостранно и постъпателно разкрита в тъканта на романа, достигаме до изстраданата истина за РОДНОТО - най-ценното и незаменимо богатство. Градирането на иронията и подтекста възходящо преминава през отделните образи - на годишните времена и гнездото / според стопаните си/, през мечтата на всеки герой възроптал против реда в родната гора, към все по-ускоряващата се инерция на злото, донесена от жаждата за злато. Тя става все по-страшна - когато е уж в името на приятелството - /Зайко/, на братската любов /врабчето Голямото око/. Златната треска ги отрича. Тя разрушава бащинските и синовни чувства /Петльо и Шареното пиле/. Кара героите да изменят дори на природната си същност /Петльо - "ще папаригам", Пеперудата - "объркана-побъркана". Горчивината, трупаща се в подтекста, избликва в гротескния образ на пеперудата /с.164/. Социалният феномен - фетишизирането на материалното благополучие, характерен главно за презадоволените, намира най-логичния си нравствено-естетически завършек в образа на пеперудата.

Припомняйки си една от "сентенциите" на Прасчо, чути от баба му: "Гладно прасе злато не копае!", се доближаваме неусетно до същността на проблема за алчността и свързаното с нея нравствено-деградиране на личността. Същото това "сито прасе" не може да не "направи най-голямото окалване", за да има "най-голямата златна кочина"и да стане "най-голямото прасе в тая гора". Според него: "Щом си приятел - стани и ти прасе и прави каквото правя аз!" И така - крачка по крачка, детайл след детайл - ражда се един от най-интересните и социално значими сатирични образи в романа. Един от образите, на които децата се смеят, а възрастните горчиво се усмихват, като слушат Прасчовата закана: "Нямаш си представа, как питат и разпитват големите прасета!"

Силата на нравственото въздействие се дължи на майсторското градиране на иронията в подтекста, чрез системата на метафорични и алегорични образи. Ирония - в различна степен достъпна за детето и възрастния, но желана и ценена от читателите.

Под перото на Петя Караколева оживяват всички предмети и явления. Едни - одухотворени за миг, колкото да привлекат вниманието ни към очарованието на ситуацията или явлението, да ни покажат отзвука на чувство или състояние: "вир, напил се до гуша с вода", "водата се цупеше с прозрачни устни"/с.42/. Други оживяват за по-дълго, помагат ни да почувстваме взаимозависимостта на всичко живо. /с.122 - образът на гората/. Трети олицетворяват по-абстрактни понятия, за да ги онагледят и ги доближат до детето през призмата на естетизирането им. / Например образите на деня / с.114./, нощта /с.20,32,36,69/ и съня/с.60/. Интересно и много разнообразно е използван образният паралелизъм: описанието на хралупите, според настроението и характера на героите - Прасчо /с.52, 65/, Лисана и Свараката /с.72/, магаренцето Иа /с.16/.

Вътрешната спойка на романа "Най-златното злато" е главното му достойнство, което децата чувстват, а възрастните са тези, които могат да го изразят с езика на понятията. Стройният ритъм обединява творбата от атомите на звукописа, през мелодията на фразата и градирането на събитията, до пълнозвучието на една цялостна, завършена композиция. Композиция, изкристализирала от лавата на метафоричното мислене. При изграждането на художествените образи писателката тръгва от метафоризирането на детайла. Чрез метафоричния подтекст тя достига до алегоричните образи на любопитството /с.10,12./, недоверието /с.85./,страховете и паниката/с.161./, паническият ужас /с.171-172./, завистта /с.51./, двоумението/с.64./, колебанието/с.140,142./, мечтата /с.36./. Дори и хиперболата, изградена от най-обикновени думи с прякото им значение, звучи поетично в изпъстрената с метафори образна тъкан на романа. Например описанието на утринната тишина:" ставаше все по-тихо, чуха се дори стъпките на една мравка, шляп-шляп - шляпаше мравката с боси крачета по четирилистната детелина"/с.110./.

Най-често метафората и сравнението плавно се преливат, едновременно създавайки се и детайлизирайки се взаимно. Действието излюпва метафората от яйцето на сравнението. Например: "Жълъдът беше хубав и гладък, кръгъл и кафяв, приличаше на кафяво яйце, което иска да се скрие на топло в земята, та след време от него да се излюпи малко дъбче." Сравнението с обяснително действие облекчава възприемането и елегантно въвежда метафората като разгърнат художествен образ. Например: "нощта - черна лисица" /с.20/. Когато разгърнатият художествен образ поеме значително смислово натоварване в подтекста, той се издига до висотата на алегоричното художествено обобщение /пътеките - с.29/. Продуктивен е и обратният път - разшифроването на метафората, която писателката разпилява в сравнения и ярки детайли - като стъкълца от пъстър калейдоскоп. Например: образът на "слънчогледа-фотограф" /с.34./, "свирка за разчуруликване на златото" /с.47./, скрежът - "прасковена мъхната кожица" /с.46./, образът на деня /с.114/.

Своеобразният ритъм в редуването на сравненията и метафорите е своего рода преход от словесния, към композиционния ритъм. Например: очакването на дъжда /с.115/ или образите на нощта и разсъмването /с.136./ Много интересно е описанието на бурята, /с.11./, където звукописът, повторенията, построяването на изреченията и разгръщането на метафората /"облачен лък"/в последователни действия, създава ритмическа и звукова представа за бурята. И тъй,както гръмотевиците отзвучават, бурята отминава, за да дойде успокоената мелодия на дъжда и да засияе дъгата - тъй отзвучава и звуково-ритмичния образ на бурята в диалога между горските жители и дъжда. Откъсът завършва с метафора, която децата харесват и бързо запомнят - "Дъждът вдяваше в лъскави игли още по-лъскави конци и се опитваше да съшие небето и земята."

Не мога да не спомена и чудесното хрумване на Петя Караколева - да приобщи децата към същината на творчеството, чрез образа на дъгата, която славеят изпива, за да му е пъстър и извит гласът, а горските жители не му се сърдят, защото той веднага запява и пее, "докато във висинето заблести нова дъга, още по-извита - като славеева песен". / с.181 / В този пример отново виждаме, как майсторски писателката разгръща метафората. По стъпалата на действието слизаме до по-понятното и познато на децата изразно средство - сравнението. Двупосочното взаимодействие между метафората и сравнението, освен естетическа има и психолого-педагогическа роля при изграждането на умение за възприемане художествената специфика на метафоричните образи. Писателката води детето от познатото към непознатото, стига до новата естетическа същност на метафората чрез сравнението и обратното - от познатите кубчета на сравнението гради двореца на метафората. Дори когато не осъзнават този процес, децата се научават да чувстват очарованието на метафората като градиво на литературната творба. Така Петя Караколева постига изключително важната цел - разширява зоната на най-близкото развитие при овладяване спецификата на художествената литература³.

При работа с романа-приказка "Най-златното злато" първа задача на педагога е да помогне на децата да почувстват радостта от красотата на художествения детайл. Заедно с тях да открива метафорите, да разгадава и съпреживява естетическата им същност. Минали през школата на този своеобразен урок по осмисляне на метафори, децата с удоволствие ги препрочитат и запомнят изпитаната радост от срещата с тях. Ето два откъса, които малките читатели най-често посочват като най-интересни: "Стъмнеше ли се, тополите правеха от листата си зелени лъжици и даваха на гората да пие тишина."/с.37/ "Над тях утрото опъна синьото платно на небето на кръгъл гергеф, който беше самият хоризонт и избродира жълто пролетно слънце. То взе да пече, да пече и скоро заприлича на печена тиква, на която само семките липсваха."/с.54-55/

Писателката грижливо създава разгърнати метафори - цялостни художествени образи, в които се съотнасят природните явления с човешки черти и преживявания. В този смисъл за всеки от обитателите на гората, за годишните времена и за романа-приказка като цяло, може да се каже, че имат характер на разгърната метафора - олицетворение. Особено ценен е метафоричният образ на приказката: с. 24, 28, 53, 58, 138, 142, 157, 174, 177, 182/. Удачно художествено решение е и пресъздаването на взаимовръзката на всичко живо чрез гората. /с.122/

Градирането на заложената в текста и подтекста естетически кодирана информация дава възможност, при педагогическа работа с децата, да се разшири значително зоната на най-близкото развитие в нравствено-естетическото осмисляне на прочетеното.

Специфична особеност в изграждането на метафоричните образи в романа-приказка "Най-златното злато" е съживяването на фразеологичните изрази, чрез възприемането им в буквален смисъл: "Вързал се на възел от притеснение"- смокът /с.162/, "Да му вземеш страха"/с.82/, "Омотал се като пиле в кълчища." /с.95/, "Да ковеш желязото, докато е горещо." /с.117-118/ ; или деформирането им: "изквичано-сторено" /с.14/, "изгрухтяно-сторено" /с.66/. Аналогичен е и подходът към поговорките - изменени, звучащи метафорично: "Гладно прасе злато не копае." /с.32/, "С мислене злато не се намира." /с.3/. Особено сполучливи метафори - прилагателни са словосъчетанията, характеризиращи златото и героите, които го търсят: "остро и чуруликащо злато" търси Пролетта /с.28/, "тиквено злато" - Прасчо /с.56/, "хвърчащо злато" са "пеперудите от строшената усмивка на пролетта" /с.29/. Дори имената на цветята - подрумичето /с.109/, кърпикожухът /с.56/ - служат за създаване на очарователни метафори: "Кърпикожухът започна да кърпи с лилави кръпки одрипавялото кожухче на поляната."

Откривайки в думата първичното й метафорично звучене, чрез детайлизирането на словесния образ, сякаш събуждаме за нов живот художествената, образната й същност: "…горещеше се лятото, дотам се разгорещи, че дим започна да излиза от петите до главата му - и от тревните му терлици и от житената му коса." /с.27/

Събуждайки закърнелия метафоричен смисъл в езиковата структура, писателката сякаш ни доказва извечната метафоричност на езика, изравя от ръждивата глина на навика най-златното злато - съкровището, завещано ни от деди и прадеди - красотата на родната реч.

Маргарита Дюлгерова
доктор на филологическите науки

__________________

¹АРИСТОТЕЛ. За поетическото изкуство. - София: Софи-Р, 1993. - Гл. 22, с. 95
²КАРАКОЛЕВА, Петя. Най-златното злато. - С., Отечество, 1986, 184 с.
³ВИГОТСКИ, Л.С. Мислене и реч. - С : Наука и изкуство. 1983. - с 479.