КИСЕЛИННИЯТ ДЪЖД
Имало едно време един човек, който бил много голям богаташ. Той имал дом на планетата Октабър. Когато настъпил последният му час, той рекъл на сина си:
Синко, аз си изпях песента. Оставих ти голям имот. Половината използвай, а онзи сандък не пипай. Той е пълен с нещастия.
Ето, че един ден синът решил да отвори сандъка, защото нямал пари. И наистина го сторил. Сандъкът бил убежище на Киселия дъжд. Той представлявал звезди, които се превръщат в капки. Този дъжд обиколил галактиката и стигнал до Земята. Тук той залял всичко. Планетата ни заприличала на звездно небе, което поглъща всичко. Хората, които оцелели, решили да изпратят учени срещу бедствието.
Цял месец дружината вървяла без резултат. Един ден те срещнали малко момче, което свирело чудно хубаво на своята флейта. То предложило да им помогне. Те се съгласили.
От радост то засвирило и от флейтата му изскочили десет пластелинени госпожици. Те за час обиколили Земята и се прибрали във флейтата. След тях не останала капка мръсна вода.
Учените се изумили. Момчето проговорило:
Аз не съм музикантче, а добър магьосник от Плутон. Дойдох, за да видя земните цветя, но се разочаровах – почти цялата земя е асфалтирана.
И момчето изчезнало.
Всичко минало добре. Само че учените не си признали, кой им е помогнал. Искали да си запазят Нобеловите награди.
И все пак жалко, че и ние не бяхме там…
Към предната приказка Към следващата приказка
Искате ли да прочетете и диалога между Водещия и Киселинния дъжд?
